~ Някъде по средата
Ето така бих обобщила изминалите
почти десет месеца. Някъде по средата на България и Швеция. Някъде по средата на
„в Швеция ми е по-добре“ и „в България щеше да ми е по-добре“. Някъде по
средата на „супер е!“ и „хич не е супер“. Някъде по средата на всичко, което
съм чувала и всичко, което знам относно обмена. Честно казано, сега си давам
сметка, че това е точно това, от което имах нужда. Една година да „не знам“, за
да мога да „знам“ много повече от всякога, когато най-накрая се върна.
В началото знаех бегло какво
искам и знаех, че ще го получа тук. Умишлено се опитвах да не мисля за това как
реалността може да се окаже по-различна, защото знаех, че тя така или иначе ще
е различна от каквито и представи да имам. Опитах се да се вкопча в това знание,
вярвайки в неговата важност и просто да продължавам. Интересно е, че дори сега,
поглеждайки назад, усещам една сянка на нередност. Обяснението на това странно чувство
се свежда до това, че явно голяма част от мен се съпротивляваше силно и отчаяно
на промяната, която беше факт. Преувеличено или не, за мен тази промяна
наистина е мащабна и необратима. А защо да се съпротивлявам, може да попитате,
нали уж целта ми е била точно това? Мислех, че съм открила отговора, да ви кажа
честно. Мислех точно тук да напиша „защото в България наистина оставих
страхотни хора и живот“. Само че как ще знам със сигурност дали това не е
преувеличено от простия факт, че го нямам? Нима не мислех, че в Швеция ще ми е
по-добре отколкото в България? Не мога да си позволя да се скрия зад това
оправдание, не и преди да се върна и да проверя на практика. Логичните
отговори, които си давам са, че не само преувеличавам и изкривявам представите
си, а и чисто човешката склонност да не искам да се променям, защото не знам
какво ще се случи. Друго интересно тук е, че си мислех наивно, че след като съм
разбрала източника на „нередността“, значи съм излязла от „бурята“. Истината е,
че, да, не съм в сърцевината й, но все още усещам ураганните ветрове от време
на време. А и, как няма? Обменът все още не е приключил.
Наскоро приемната ми майка ми
сподели какво е било усещането й за мен в началото: сякаш съм била в една
въображаема сфера, до която не искам никой да се доближава; усещало се е нещо
като „Не искам да съм тук, но съм тук и все някак ще оцелея“. Не е като да съм
си стояла в стаята и да съм била асоциална, беше нещо по-различно. Като
следствие на въпросното съпротивляване неусетно попаднах в едно странно място
вътре в самата мен. Тук да вметна – в предния пост прозвучах сякаш училище ми е
виновно за всичко. Не казвам, че няма вина, но не казвам, че то ми е основният
вредител. Та, попаднах на това място вътре в мен, което гъмжеше както от
невероятни вдъхновения, така и от наистина плашещи сенки. Тези вдъхновения
доведоха и продължават да водят до вълнуващи открития както за мен, така и за
живота като цяло. В същото време на това място изплуваха въпроси, които бяха
започнали да се появяват дори преди да замина за Швеция. Благодарение на това,
че всичко около мен бе различно и че се „бях затворила“, имах възможността да се
задълбая в тях. Започна един процес на поставяне под съмнение на най-различни представи. Разгледах отблизо множество насаждани
идеи и започнах да градя наново
всичко, което не съответстваше с това, което усещам истинско отвътре. Дълго
време бях отстъпила подиума на универсалната чуденка „трябва“ или „искам“.
Обърнах внимание на почти непреодолимата ми склонност да се критикувам и открих
кога и как близките ми могат да ми повлияват. Започнах да се задълбавам във въпроси
относно вярата ми и в на пръв поглед сухи и „дълбоки“ теми (което мисля, че ме
прави леко сух събеседник от време на време). Заедно с това започнах да
развивам любов и дори нужда от аналитично писане. Малко по малко, след всяка
една тема, в която се бях задълбала; след всяко „не знам“ състояние, увереността
ми в мен самата започна да расте. Започна да расте, защото започнах да вярвам
на практика все повече и повече, че това, което ми идва отвътре, е най-правилното
за мен. Дори и ако някой друг ми го е показал.
Да ви кажа, има нещо много мистериозно и направо
магично в това как метеорологичното време влияе на човешката психика. Особено в
Швеция. Аз лично съм го усещала и в България, но тук, о, тук въздействието е
много по-силно. Напълно възможно е измишльотината ми със „сферата“ и „бурята“
да е плод на жадния ми за „нещо повече“ ум. Напълно възможно е всичко да се
дължи и на това, че когато този период се разви, започна да става мрачно, сиво и
студено навън. Отделно, когато пролетта, светлината и топлината най-накрая
дойдоха, започнах да се чувствам наистина много по-добре. Което може пък да се
дължи и на това, че краят на годината се вижда много по-ясно от преди. За мен този,
както и повечето отговори се крият… някъде по средата.
Post a Comment