Да си призная - не мисля, че някога ще ставам за блогър, тъй като съм ужасно непостоянна в тези неща - качване на снимки, постове, като цяло споделяне в интернет пространството + ужасно самокритична съм + склонността ми да over think-вам ми докарва доста голямо разнообразие от психически състояния на ден, а бих искала да съм в поне нормално такова, докато си пиша блога. Въпреки това, ето ме тук!
След лирическото отклонение, нека минем към същината на този пост, а именно началото на моята адаптация. Ще започна с тази в семейството, тъй като това е първата среда, в която учникът на обмен започва да търси своето място. За мое огромно щастие хората, при които попаднах, са също толкова отворени и склонни да ме приемат за част от тяхното вече изградено семейство, колкото и аз да стана част от него. Искрено пожелавам на всеки ученик на обмен същите постепенно градящи се отношения с приемните родители! Това е връзка като всяка останала - изисква усилия и време, но най-важното наистина са разговорите. Именно чрез тях става самият обмен, а колкото по-разнообразни са темите, толкова по-добре. Например научих по много интересен начин от приемния ми баща какво точно значи думата "lagom" на шведски. Думата няма точен превод нито на българси, нито английски. Той ми я "разказа" по следния начин : Преди време в Швеция, по времето на викингите (<3), думата са я използвали да опишат, когато въпросните викинги вечеряли и преди да започнат с храната са си предавали кана с някаква алкохолна напитка (не помня каква точно) и всеки от тях отпивал "lagom" и каната е трябвало да мине през всички от тях. На кратко - всеки отпивал толкова, че да има и за останалите. Няма да влизам в подробности за други теми, важното тук е, че винаги можеш да научиш нещо ново, стига да посмееш да попиташ, а както много от вас знаят, на мен ми е трудно да НЕ питам.
Като следваща отправна точка ще взема училището. Вчера започна моята втора седмица в шведско училище/гимназия. Първото, което ми направи впечатление е, че в тяхната образователна система гимназията е последните три години, в които ученикът си избира някаква специалност, но не е задължен да продължи с нея. В превод - не е нужно да решаваш на 14-15 какво искаш да правиш с живота си както в България. Мога да пиша ужасно много за училище, но ще се опитам да го съкратя (че не ми се мисли за превода :х). По време на първата седмица седях като.. украшение, да, в стаята, опитвайки се доловя поне една позната думичка на шведски. За мое щастие учениците в Швеция говорят много добре английски и тук-там удряха по някое рамо за по-важните неща. Въпреки това не искам да съм в тежест на никого, да се налага някой постоянно да ми превежда. Това има и хубава страна обаче. Докато не разбирам нищо, имам идеалната възможност да наблюдавам, анализирам и сравнявам всичко ново. Като начало хората, които ми казаха, че в шведската образователна система учебният процес зависи от ученика (т.е. няма ги учителите, които да те ръчкат и бутат да изкараш годината), се оказаха прави. Разбира се, прекомерната свобода също не води до нищо хубаво. Въпреки че отношенията ученик-учител са леко размити в сравнение с тези в българските училища, някак все още не мога да се престраша да говоря на учителите на "ти". Учебната програма е доста по-различна от това, на което съм свикнала, но различна в хубавия смисъл. Няма го ставането в 06:00 и да си в училище в 07:15, няма го задължителния престой от 6 часа в училище с максимум 15 минути почивка. Тук часовете може да са по 60-90 минути, но поне не са четири-пет различни предмета, а 2-3. Плюс почивката за обяд от 60 минути между 11:30 и 13:00 (по различно време е всеки ден). Аз лично започвам най-рано в 08:15 и приключвам най-късно в 17:00 (само един ден). Така че тук определено отсъства елементът на стрес от ставане прекалено рано и прибирането по тъмно (не че няма да става все по-тъмно с всеки изминал ден, но все пак!).
Сега е време за акцентът, който искам да сложа, и той е относно хората в Швеция. Мисля, че всички са чували стереотипите - шведите са студени, затворени, индивидуалисти, мълчаливи, не толкова социални. Това, което аз научих за моите две седмици (и малко!) престой в Швеция и училище е, че тези стереотипи не важат за младите хора (визирам съучениците ми и хората, които виждам в училище и по улиците). Даже бих казала, че те са точно обратното. Може би зависи човек къде ще попадне, но в моето училище наистина има много социални, активни и отворени за разговори хора. Разбира се, интровертни личности има навсякъде и тук не е изключение. Другото нещо, което ми направи огромно впечатление е свободата, която е дадена на подрастващите и в друг аспект. Всеки има правото да изрази себе си дали в стил на обличане, дали начин, по който изглежда, без да го/я е страх, че някой ще му/й се подиграе или изсмее (както биват третирани понякога по-различните в България). Хората просто се приемат един-друг за такива, каквито са.
Последното нещо, което искам да отбележа относно адаптацията ми в този пост е относно носталгията. Да ви кажа честно, в началото (даже и сега!) наистина е трудно. Беше много забавно да видя как първия ден на ориентировъчния семинар в Стокхолм, всички ученици бяха толкова щастливи, развълнувани, а аз.. Аз се чувствах ужасно целия ден. Дори си поплаках, така, доста, защото точно тогава ме връхлетя истината : Ще си в Швеция 11 месеца, БАМ! Няма да виждаш приятелите и семейството си 11 месеца, БАМ! А когато имаш наистина, ама наистина ценни хора, които са доказали, че са ти истински приятели, е доста болезнено да го приемеш. Ще прозвуча високомерно (Гери <3), знам, но наистина не мисля, че всички ученици на обмен имат толкова задълбочени връзки нито с родителите си, нито с поне един приятел/приятелка (при мен са дори двама, дъъ). Идва момент, в който първата ти мисъл е "Мамка му, всичко ще се промени" и е трудно, именно защото са толкова болезнено близки и си свикнал/а да споделяш всичко с тях, да имаш наистина близък контакт с тях. Но това е само първата мисъл. После идва другата "Щом са толкова болезнено близки, те ще останат до теб, ще те чакат и когато се върнеш, ще е все едно нищо не се е променило". От друга гледна точка, това отделяне така или иначе щеше да ми предстои - ако си бях в България, щях да завършвам тази година и после всички щяхме да се разбягаме като пилци. Друг проблем е, че дори да успявам да намирам време за най-близките ми хора в България (плюс училище, плюс време за приемното семейство), има поне два пъти повече хора, с които имам желание да поддържам контакт, но просто нямам време. Тук точно идва и мотивацията ми да пиша в блога. ^^
