"Мит ли е новото начало? Само в началото."
Какво се опитвам да кажа с тази
игра с думи? Честно казано целта ми е да ви накарам да ме разберете и
евентуално да си извадите изводи дали за мен, дали за себе си. Казвали са ми,
че това писане – поясняващото, било излишно, нямало смисъл да обясняваш неща,
които се подразбират. Е, за мен има. Защото знам колко лесно е да си мислиш, че
разбираш нещо, а другият да има нещо съвсем различно предвид (а и как иначе ще
задоволя желанието си да споделям и занимавам хора със себе си? :р). Тук ще
вметна един факт за себе си – почти постоянно поставям под съмнение големите и
важни решения, които правя. Може да звучи като признак на несигурност, но аз
реших да гледам по друг начин на него. Ако си сверявам достатъчно често часовника,
поставяйки решенията си под съмнение, и действително се убедя, че съм
на правилния път, това ме прави много по-уверена от началото.
Да се върнем на темата. Ах,
новото начало. Който и да си ти, четящият, на каквато и възраст да си, все
някога ти е минавало през ума, че искаш да зарежеш всичко и да заминеш и..
просто да започнеш наново. Нека се присъединя към всички цитиращи клишета хора –
ново начало няма. Или поне така мисля аз, вие може да имате различно мнение. Защо
мисля така? Защото, заминавайки за Швеция, аз имах тази представа за себе си –
каква ще бъда, как ще се чувствам, какво ще правя. Не очаквания, свързани с
какво ще се случва около мен, а очаквания какво ще се случва в мен. Честно казано,
винаги я съм имала онази част, на която ужасно й се пишат статуси, и й се
качват снимки, и й се коментират неща в социалното пространство на Facebook (за внимание,
естествено, всички обичаме вниманието). Та преди да замина си мислех, че ще
мога да разгърна точно тази ми страна. На обмен съм, идеята е да правя неща,
които не бих правила в България, нали? Ще има толкова нови неща, места, защо
не? Също така някак си мислех, че бидейки момичето, обичащо, търсещо и способно да
си намира нужното внимание в каквато и да е обстановка, ще бъда толкова, ако не
и по-голям екстроверт. Представете си очудването ми, когато нито едно от тези
неща не станаха. Относно второто даже отидох на другия полюс.
Трудно ми е да го обясня. Вчера след
семинара, с който с YFU
Швеция отбелязваме средата на обмена, отново се почувствах ужасно не на място
сред останалите ученици на обмен, в обстановката като цяло. Да, говорих, да, смях
се, но... нещо не беше правилно. В един момент си спомних първия
семинар в България, после първия в Швеция, после втория... Спомних си как се
отнасях към тези срещи. После си спомних и как по-точно гледах на ежедневието
си, на обмена си. Знаете ли какъв първоначален направо ужас ме обзе? Появиха се
въпроси като : „Какво стана с тази Калина от началото на обмена? Дори тази
Калина, която след семинара в България нямаше търпение да замине и да види
всичко ново?“ За първи път ми се случва да погледна назад и да не мога да
разбера как е могло да мисля по този начин или да гледам по онзи начин. Стряскащо
е, защото действително не можах да позная самата себе си.
Това досега звучи леко изкарано
от контекст, затова нека ви въведа в един сбит преразказ на контекста, в който съм
аз. Ах, този обмен. Хехе. Започвам с това, че от време на време (последните два
месеца доста по-често) изпадам в едни състояния на едно голямо празно нищо. Не се
чувствам никак, не знам какво искам, не знам какво ми се прави, не се чувствам
никъде. Започнах да го наричам „не знам“ състояние. Отне ми време да успея да
го изясня, нали, освен, че е нормално да има нагоре-надолу по скалата с
настроенията. Отговорът, до който стигнах, ме накара да мисля сериозно за
прекратяване на обмена. Отговорът е доста простоват. Като ученик на обмен,
УЧЕНИК, едно от основните ми занимания е училище. Училище в Швеция. Нямам намерение
да навлизам в подробности за шведската образователна система, бих искала само
да се обърна към четящите, които са в българската. Бъдете благодарни. Наистина.
Всички мрънкаме, че в България учим неща, които няма да ни трябват, но, о, моля
ви, повярвайте ми, че това – стресът, напрежението, нервите, всичката помия
(извинете ме) – си струва толкова много. Струва си, защото ни учи първо, как да
учим/работим под стрес (а доколкото си имам представа, където и да си по
света, каквото и да правиш, стресът винаги присъства) и второ и най-важно – учи
ни на дисциплина в най-важните години в развитието ни. Училище не е за това
колко от знанията ще ти останат в главата, не това е най-важното според мен. Училище
е да ни подготви, да ни даде нужната база и горчив опит за да можем да се
развиваме самостоятелно и уверено напред. Свободата и креативността, които
преобладават в шведската образователна система, са право. Но не и преди да се
знаят основите, възможните пътища и границите.
Отклоних се отново, но темата с
училище ми е прекалено чувствителна все още. Моят прословут драматичен отговор
беше, че поради тази преобладаваща свобода и самостоятелност, граничеща с
безхаберие от страна на образователната система в Швеция, аз не знам какво
правя. Хората не сме независими от обстановката си. Когато в по-голямата част
от времето си, което прекарвам точно в училище, не съм сигурна какво точно се
случва, когато действително не се случва толкова много, тогава е най-нормално това
„не знам“ да се просмуче и в психиката ми. Тук искам да отбележа, че „не знам“
не е причинено от неразбиране на езика, самата система е такава. И защо само на
мен ми е трудно? Защото съучениците ми шведи са свикнали. Защото аз идвам от
по-различна, по-натоварена система. По този начин случващото (или
не-случващото) се в училище разбърква и оплита всичко останало в главата ми. Няма
да изпадам в подробности как дори по предмети, които нямат нищо общо с
рисуване, се случват толкова малко неща, толкова бавно... Това „не знам“,
осъзнах накрая, е моят вариант на скука. А какво прави един скучаещ ученик на
обмен? Мечтае и бленува за дома, естествено. Не става въпрос, че не искам да
социализирам където и да било, защото хората са някакви (което на моменти правя, не защото искам, а защото
просто е по-добрата опция), нито че не харесвам Швеция като цяло (има толкова
шведски неща, които пасват толкова... перфектно на вкусовете и предпочитанията
ми). Става въпрос за обикновената скука. Само че... скуката е много по-опасна и
страшна от тъгата, мъката и като цяло негативните емоции. Скуката е нулата.
Гордея се със себе си, че успях
да стигна до тези изводи. Аз действително опознавам себе си в нови ситуации,
точно както исках в началото. Да разсея малко тежката атмосфера – както майка
ми се изрази, започнах да намирам моите формули как да се справям. Отнема време
и, разбра се, не е толкова лесно, колкото звучи. Хубавите неща изискват време! А
и се опитвам да се фокусирам върху факта, че за първи път в живота ми имам
толкова ясна представа и желание за бъдещето си. Някак успях най-накрая да се
спра на специалност, дори и малък списък с държави/университети. Много по-ясно
ми е и кои искам да са хората в живота ми. Ако борбата със скуката е цената,
която трябва да платя за това да знам какво искам... струва си.
Тук се чудя как да обясня това с
желанието ми да прекъсна обмена. На кратко – успяха да изплуват едни дълбоко
заровени първоначални импулси за качването на това увеселително влакче –
обмена. Когато, ако, се прережат крилата на емоционалните пориви, може да се
видят и разумните гледни точки, не и преди това. С осъзнаването на тези импулси
разбрах защо това ново начало, което си представях, не се получава. Просто
казано : Швеция са моите Хималаи за монасите (будисти). Дойдох не да търся
приятели/семейство/образование/език, а себе си (сама за себе си, защото имам
тези идеи, че 1. Важните неща все някак ще влязат в живота ми, ако трябва; 2. Имам
го всичко в себе си, трябва просто да го преоткрия). Да преживея онази
изпусната година предучилищна по един по-зрял начин. Да дам шанс на света в мен
да се разгърне и по този начин да обогати този около мен. Да си дам сметка с
какво мога да живея и с какво не. И може би най-вече да оценя какво имам – всичко
в стария ми живот.
Ха! Стария ми живот? Нима дефакто
по някое време е имало ново начало? Нали нямаше ново начало? Явно има. Но в
никакъв случай не е в началото. И много рядко е новото начало, което си
представяме.
Post a Comment