Драги читатели,
Идеята с блога започна по-скоро
като на шега, но колкото повече мисля за това, толкова по-сериозно става.
Доставя ми удоволствие да изразявам себе си чрез писане, да се опитвам да
намеря онова „нещо повече“ в обмена точно тук и точно по тази начин. Тепърва
започвам да се уча – дали да съобразявам колко пиша или да търся начини как да
направя съдържанието на блога хем интересно, хем ненатоварващо. Честно казано
се радвам, че процесът ми на израстване в писането (и блогърството като цяло) може
да бъде проследен тук. Тук, където може да бъде проследено в известна степен и
личностното ми развитие по време на обмена.
Днес искам да обърна внимание на
феномена „културен шок“, отношението ми към този „етикет“, какво влияние има
той и начините, по които се опитвам да се справя с него. Като начало искам да
изразя благодарност към г-жа Петя Пирьова, която през последните четири години
бе мой класен ръководител и учител по немски. Без да усетим (и с много
мърморене и недоволство, естествено) ние, нейните „злочести“ ученици, успяхме
да усвоим способността да изразяваме аргументирано мнение. Не се шегувам като
ще кажа, че това наистина има много приложения извън контекста на изпита, за
който се готвим пет години. Винаги прави добро впечатление, ако можеш да
изразиш добре аргументирано мнение; това улеснява дискусиите и комуникацията
като цяло.
Така. Какво точно представлява
културният шок? Аз лично не знаех, докато не се допитах до „леля“ Уикипедия
(„леля“ Уикипедия и „чичо“ Гугъл!). Мислех също, че това не би трябвало да
засяга мен, понеже културните различия между България и Швеция не са толкова
големи (както на пример Китай и Швеция). С прости думи културният шок
представлява (благодаря на YFU Швеция за подробната информация по темата)
моментът, когато човек се измори да мисли за всичко ново около себе си. Като
ученици на обмен ние мислим постоянно за всичко, дори и да не искаме. Обаче
идва момент, когато просто писва. Според пояснението на термина това е
последвано от намаляне на желанието на ученика да е в новата среда – училище,
семейство, да учи езика *прочиства гърло с невинно изражение*. Ученикът започва
да мисли колко по-добре би му/й било в родната страна, защото там не е принуден
от средата да мисли за всичко (защото е ново); там се чувства комфортно.
Не мога да обясня причината защо
реагирам така, но когато първоначално чух за това, си помислих „Боже, поредния
етикет, поредния начин някой да ми казва какво да и да не правя!“. Явно това,
някой да ми казва как да си живея живота, ми е слабо място, дори и съветите,
които получавам, да са логични и от полза. В този случай, след като мина тази
първа реакция, осъзнах, че са ни изпратили тези писма (всеки месец по едно от YFU Швеция) неслучайно.
Колкото и да ми се иска да съм уникална, перфектна и над тези неща, трябваше да
се примиря, че и аз минавам през този период, този „етикет“. Честно казано това
явление (да искам да съм над тези неща) се появява и в други (к‘во други, в
почти всички!) аспекти от живота ми, но това е друга тема. Това е точно един от
тези моменти, когато просто трябва да се примириш с горчивата истина. Признавам
си честно – още не мога да съберя цялата картинка – как точно се прояви в моята
ситуация този културен шок, как ще се развие, как ще ми се отрази като личност.
Докато се опитвах да разбера поведението си, да намеря мястото си в училище и в
семейството, се случиха и някои доста значителни промени в личния ми живот, които са свързани с хора в България. През цялото време съм с единия крак в България, а с
другия тук, търсейки баланса между, да речем, двете ми Аз. Все пак е факт, че
имаше чести промени в настроението ми за най-малките неща (по-различни от тези,
причинени от бушуващи хормони!), за които не можеше да се намери никакво
логическо обяснение. Тези, които пострадаха от това, бяха, естествено, тези, с
които имам ежедневен контакт. Друг симптом да съм в културен шок е често
плакане. Не бих го нарекла чак често, но не минах и без. Брр, гадно (гадинко
xD).
Обяснението ми на това, защо не
мога да си обясня всичко, е просто – все още не съм минала тази фаза. Чак след
като „излезеш от бурята“, можеш да я разбереш и обясниш. Обаче вярвам и знам, че стъпка
по стъпка ще стане. Импулсът ми да намеря веднага решението или веднага да
приема една малка победа (един хубав ден в стабилно емоционално състояние
например) за крайна победа, започва да се укротява. Мисля, че това е един от
важните уроци, които започвам да усвоявам. Колкото и всички да сме чували, че
човек се учи и развива, докато е жив, друго е наистина да го осъзнаеш. Забелязвам
в същото време как малко по малко започвам да излизам от „черупката“, в която
се свива всеки, който отиде на ново място. Започвам да се завръщам към някои
дребни детайли от обичайното ми ежедневие, за които съм мислила, че са ненужни
или маловажни. Например отново пия зелен чай с жасмин на училище, както преди.
Понякога пък прекарвам малко време край езерото до училище, където брегът е
пясъчен. Брегът не е голям, но дори един хвърлен поглед към него е достатъчен
да се пренеса на друго място. А от време на време сядам на пясъка, затварям
очи, поемам дълбоко въздух и си представям, че седя на плажа в Бургас; че
вятърът, който гали лицето ми, мирише на сол. Представям си, че след малко ще
се появи Гергана и ще ме помоли да тръгваме към някое кафе, защото й е много
студено вече. О, а музиката как действа... Мисля, че това е най-ефективният
начин да си спомня нещо приятно от България. Също искам да отбележа, че
понякога точно музиката може да направи разликата дали ще се депресираш, че си
сам в голяма къща или ще започнеш да пееш и танцуваш, именно защото си сам в
къщата. Едновременно с това започвам да изграждам нови приятни навици. Например
да закусвам. В досегашния ми съзнателен живот закуската е била нещо, което без
проблем бих могла да пропусна, обаче! ако някой ми каже, че утре няма да мога
да ям обичайното - филийка черен хляб с шведски хайвер и кашкавал отгоре, ще изпадна в шок и
ужас (образно казано, айде, разбирате какво имам предвид). Има моменти, когато
единствено представата за закуската ми може да ме накара да стана от леглото.
Като заключение искам да споделя
един прост механизъм, който намирам като полезен, когато нещо ми е неясно,
когато нещо ми се губи и остава неразбрано. Опитвам се да се разсея с някакви
малки неща, за които знам, че ще ме накарат да се чувствам добре (чай, бозав
романтичен филм, ароматна свещ), докато успея да подредя голямата картина. Дори
да се съсретодоча за момент върху нещо различно (например да вложа повече
старание и смисъл в писанията ми в блога), помага. Не само има повече шанс да
се почувствам по-добре, ами и не позволявам на съзнанието ми „да ме закопае“
само, докато се опитвам да отгатна, например, защо не ми се учи шведски. Отделно,
наскоро си пропомних какво ни казаха, когато бяхме на семинар от YFU преди да
заминем на обмен. Казаха, че грешни решения няма. Нещо, на което започнах да се
уча и чрез уроците по рисуване през последните три години. Първата ми мисъл,
ако объркам някъде, беше, че с помощта на госпожата ще може да се оправи някак.
После започнах да свиквам, че и аз самата мога да я оправя. Несъзнателно стигнах
до извода, че дефакто нещата, които са непоправими, не са чак толкова много. Защото
винаги можеш да нанесеш още един слой маслен пастел. Или ако не можеш сега, на
следващия ден. Или да го излющиш с нокът. Или просто да започнеш нова рисунка. Само
че този път знаеш къде си допуснал грешка и няма да я допускаш отново. Впрочем,
има го и това, че понякога точно „грешката“, която си допуснал/а, може да е
някаква нова отправна точка. Казано с прости думи – да направиш недостатъка
предимство.
П.П. Всякакви коментари от ваша
страна са повече от приветствани! Бих искала да знам какво е вашето мнение
относно темите, постовете, съдържанието и блога като цяло. А като човек,
склонен на много самокритика, ще се радвам да видя и вашата (критика) ^^
Post a Comment