След месец прекъсване за да натрупам материал за писане, отново имате възможността да хвърлите един поглед върху поредния ми опит да бъда активен блогър (коолко нетипично за мен, на моменти хич не си вярвам). След като минах отново през няколко сериозни вълнения (в главата ми главно, но пък тези са за мен най-страшните), съм готова да ви споделя до какви умозаключения успях да стигна.
Винаги много се радвам, когато успея да измисля някакво подходящо заглавие (не само за постове, по принцип), този път направо се гордея със себе си. Въпреки че на някои може да прозвучи клиширано и взето от Фейсбук статус с много лайкове, за мен то има голямо значение. Като се замисля, абсолютно всичко е въпрос на избор и точно тези избори оформят живота ни, точно така избираме сами посоката, която животът ни ще следва. Така. След известна самокритика от моя страна за това как се справям (дали се справям?) с обмена по някакъв определен начин, стигнах до извода, че е ужасно нечестно учениците на обмен да сравняват цялото си изживяване с това на други около тях. Всички сме различни, всички сме дошли с някаква определена причина, дали да намерим трайни приятелства, дали да опознаем една култура, дали да подобрим знанията си в дадения език, дали пък не всичко заедно. Всеки обаче го изживява по различен начин. Това би могло да се каже спокойно и за самия живот (ха, само аз с моя 17-годишен опит мога да го кажа!), сравненията са абсолютно неуместни.
Понеже най-честият въпрос, който хората ми задават, е относно прогреса ми с изучването на шведския език, отделям този параграф на това. Драги читатели, тук отново става въпроса на избор. Като се замислите логично, начини да научиш език днес има ужасно много благодарение на съществуването на Интернет. А какво ли остава за човек, който се намира в страната. Аз лично имам поне десетина опции – от говорене и в училище, и в семейството, през платформите в Интернет (и дори приложенията за телефони!), до уроците по шведски, които имам осигурени от YFU. Възможности много, но всичко опира до желанието. Може на някои да прозвучи странно, но не съм тук главно да науча езика (както понякога се чувствам, когато чета съвети на YFU Швеция). Да, осъзнавам, че научавайки езика, ще се доближа много повече до сърцевината на културата и това ще улесни комуникацията (чрез която се осъществява обмена), но просто имам нужда да не се притискам (не и този път) да правя каквото и да било. Мисля, че си взех достатъчно натиск през последните години, докато изучавах три чужди езика едновременно с поддържане на добър успех в училище. Не е като да нямам навика да уча (не че и искам да го загубя, както се притесняват родителите ми понякога), обаче този път ще го карам по-полека. Надявам се със следващите изречения да не засегна никого от YFU, просто изразявам мнение. Когато получихме месечното писмо от тях, се почувствах леко засегната от написаното. Това не е първият път, когато се е стигало до важността на това да науча шведски. Не мога да се отърва от чувството, че индиректно казват „Ако не научиш шведски, няма да успееш, не правиш нищо“. Това ми се явява точно като натиск и нещо, което „трябва“ да направя. Самата идея, че ме притискат да направя нещо, ме отблъсква от това нещо, независимо колко хубаво и полезно за мен би било. Подходът е много важен! Още нещо – съветите за ограничаване на контактите с дома. Както всеки тийнейджър, изобщо не обичам да ми казват какво да НЕ правя, затова и бях засегната, когато прочетох, че препоръчват главно НЕ-онлайн чатове и почти никакви видео разговори с дома. При цялото ми уважение, става въпрос за моите отношения с хора. Да, сигурно тези неща са писани с цел да накарат учениците на обмен да не живеят постоянно у дома чрез честите контакти, но всеки е различен. Аз лично се опитвам да постигна баланс между двете ми „аз“, това тук, в Швеция, и онова в България. Трудно е, но когато има желание, има и начин. Бих искала да спомена също, че ако приемното ми семейство се почувства пренебрегнато, винаги могат да споделят (защото когато човек има проблем с нещо/някого, просто го казва! Иначе няма логика да се оплаква!). Защо споменавам всичко това (не е само за да се оплача в Интернет пространството, спокойно)? Защото искам да наблегна на това, че всеки изживява обмена по различен начин и че прекомерните съвети за това какво да правиш и да не правиш, може да обърка много повече нещата (както аз например не изгарям чааак толкова много да научавам езика бързо). Сещам се за още един пример относно многото съвети. Когато бях на семинара преди да замина на обмена, си спомням ужаса, който ме завладя. След всичките разкази на различни случаи по време на обменните на години на хора вече минали през това, се замислих колко много възможни начина има да се проваля. Как в някои случаи нещо толкова дребно като това дали си си обърнал чорапите, когато ги слагаш в коша за пране, може да доведе до големи истерии (преувеличавам тук, извинете). И действително, първите седмици (докато не споделих това с приемните ми родители) от престоя ми в новото семейство, аз бях изпълнена със страхове, че може да не правя това или онова правилно, че ако сгреша дори и в най-малкото нещо, ще има ужасни последици. Знам със сигурност, че всичко това в никакъв случай не е ненужна информация, искам само да отбележа, че очевидно има случаи, когато тя ще навреди. Не сме тук за да се покажем перфектни и идеални, такива, каквито не сме, тук сме за да бъдем себе си и да намерим начин за съвместно съжителство такива, каквито сме.
Този параграф го отделям на вълненията и трепетите ми в училище. В предния пост споменах, че в час стоя като украшение, докато анализирам и се опитвам да долавям някоя думичка, която случайно да знам. Положението не се е променило много, освен, че думите, които разбирам стават все повече. При все това обаче има моменти, когато колкото и да се опитвам да разбера, просто не мога и се налага накрая да питам някого „Сега какво правим?“; „Той/Тя какво каза?“; „Това засяга ли мен?“. Не ми е проблем да питам, проблем ми е да не досаждам и че наистина не мога да се оправям сама. За мое огромно щастие съучениците ми продължават да са много услужливи и да ми обясняват нужното. Друго, което забелязвам в шведската образователна система, че дори учителите да знаят, че си ученик на обмен, след като приключат с обясненията на шведски, които още не разбираш, не е като да дойдат и да те питат – „Разбра ли горе-долу какво ще правим?“. Освен ако аз не попитам, мога да продължавам да играя ролята на украшение в стаята. Вярно, че в България нито училищната база е толкова добра, нито да речем материалът е винаги толкова интересен, обаче си мисля, че там поне всичко ти е кристално ясно. Може би проблемът е в мен, че очаквам да има някой, който „да ме преведе за ръка“ през основните неща, примерно как точно да ползваш интернет платформата за учене (която ползвате във всеки един час), или че можеш да си видиш личната програма за седмицата в Интернет, или да ти каже – обядът е от толкова до толкова, ето там можеш да си оставиш чантата. Разбира се, има случаи, в които бивам приятно изненадана. Спорно е, ту така, ту онака. Единственото заключение, което мога да направя, e че човек (и аз включително) чисто и просто винаги, ама винаги, ще успее да намери нещо от което да се оплаче. Да, има някакви пропуски, но не бива това да е основна тема на разговори. В моя случай наистина има някакви нередности, но пък осъзнавам, че те са нищо на фона на това, което печеля като цяло. А нима не е по-важно каква ще е голямата картина, а не един дребен детайл на нея?
Последния параграф, както винаги, го отделям на себе си. Моята сърцераздирателна история как всичко това ми се отразява на чисто личностно ниво, как преоктривам себе си в процеса на възраждане от пепелта (като феееникс), която остава след унищожителните пламъци на носталгията и тъгата по дома. При мен тези двете не се появяват често, но когато го направят, са наистина безмилостни. Тъй като ми е прясно още, става въпрос за вчерашния емоционален ден, ще споделя до какво ме доведе тази случка. В тези моменти (айде, да не преувеличаваме, два са – единия първия ден в Стокхолм и вчера) имам нужда да си припомня защо в действителност съм на обмен. Причината е проста – за да развивам и работя върху себе си далеч от утешителното присъствие на онези най-близки хора; за да науча, че мога да се справям и сама (което звучи далеч по-лесно отколкото е в действителност); за да имам времето и спокойната обстановка за да се доближа поне до това, което искам да постигна в живота ми. Не искам да разбрана погрешно; приятелският ми кръг в България ми е достатъчно разнообразен и общо взето всичко, от което имам нужда. Не „избягах“ в Швеция да търся нещо, което нямам, „избягах“ за да търся себе си. Това не значи, че ще бъда асоциална с хората в Швеция, просто означава, че няма да поемам толкова често инициативата (тук бих вметнала, че не е като да не мога, но пък ми прави доста по-голямо впечатление, когато някой друг поеме инициативата). Хората, които досега съм опознала тук, са наистина много приятни, свежи, различни и с най-голямо удоволствие ги опознавам все повече и повече. Те (съучениците ми) от своя страна, бидейки един от най-задружните класове, които съм виждала, се опитват и успяват да ме накарат да се чувствам част от колектива им. Работя върху въпроса как бих могла да им се отблагодаря за това..
Целта ми да имам достатъчно свободно време за да се съсредоточа върху себе си има своите плюсове и минуси – от една страна, да, наистина успявам да отделям време на себе си, но от друга – това е нещо ново за мен. Тук се сещам за много добре замисления плакат на Гергана (<3), показващ как свободата оковава по съвсем семпъл и ясен начин. След като бях свикнала постоянно да има нещо, което да „трябва“ да правя, смяната на „трябва“ с „искам“ е малко по-трудна от очакваното поради няколко причини. Първо – свободата точно ме обърква, не знам откъде да започна. Второ – мисля си, че съзнанието ми е свикнало да се справя с доста неща едновременно и когато има да речем максимум две-три за момента, само се опитва да си измисли несъществуващи проблеми, така, само за да запълним празнотата. Имаше момент, когато наистина се уплаших от силата, с която човек САМ може буквално да се закопае в земята от мислене. Така. Решението на първия проблем ме доведе до още едно заключение – ако сам не станеш (в моя случай от леглото, което е наистина много изкушаващо – обещание за напускане на реалността чрез сън <3) и не направиш нещо по въпроса, не само ще става по-зле, ами няма кой друг да го направи вместо теб. В такива моменти преди да замина сядах и просто записвах всичко, което се случва в главата ми, описвайки както искам да постигна и как съответно. Само дето това не работи, дори осъзнавам, че никога дори не е работело за мен. Честно, ако искаш... не знам, да станеш по-уверен в начина си на обличане (прииимерно), просто започваш, някак (отиваш в града на шопнг сам/а, примерно), правиш някаква крачка към това. Оттам вече нещата започват да се нареждат сами. Относно втория проблем (създаването на несъществуващи нередности заради идеята) мога да кажа (напиша) само едно – самоконтрол. В момента, в който аз лично усетя, че мислите ми започват да се разбягват на пет различни посоки, защото, видите ли, винаги се опитвам да намеря няколко гледни точки за дадена тема (плашещото е, че ги намирам), се чувствам толкова неуверена, несигурна и объркана. Точно това е моментът за самоконтрол и моментът да се вгледаш в себе си и да откриеш какво ти лично искаш, избирайки измежду всичкото разнообразие. За мен лично дори самата мисъл, че в действителност аз и само аз имам контрол над случващото се в главата ми, помага. Много философски я подкарах, но пък от личен опит разбрах, че това, което написах по-горе може да се приложи в много различни ситуации – от това какво да облечеш (проблем на момичетата) до това... къде и какво да учиш, примерно. Последното, което искам да спомена в този пост и този „личен“ параграф е, че открих, че удоволствието да направиш каквото и да било ВЪПРЕКИ трудност или несполука, е просто безценно. И възнамерявам да се стремя към това. Нямам предвид да правя неща само заради идеята да мога да кажа, че съм ги направила, въпреки че е било трудно, а може би просто намирането на гледната точка, че трудностите в действителност са хубаво нещо. Нещото, което ни изгражда като личности.
