Наскоро попаднах на една
презентация, в която близка (най-близката!) приятелка говори пред публика по
темата с намиране собствения път. Интересно е, защото коментира моето
заминаване за Швеция и го изтъква като пример за това, човек да следва своите
пориви, независимо от цената. Това, което остана у мен като чувство и леко
дразнещо, беше мисълта за началото на цялата тази сага с обмена. Започвайки от
самото начало, ви предлагам едно по-различно обобщение, което ме осени наскоро.
Моята история на кратко:
сравнително интелигентно дете с големи амбиции. Успехи в училище, чужди езици,
извънкласни занимания и тесен кръг от приятели. Идва 11-ти клас. И… не знам
какво искам да правя с живота си. Да, оценките са важни за добрата диплома,
която ще ми осигури добро образование, което ще ми осигури добра работа и добър
живот респективно. Да, чуждите езици са плюс независимо от сферата. Обаче…
всичкото беше толкова самоцелно! Влизам в Немската, за да изкарам диплома. Започвам
френски заради „р“-то и за да взема сертификат. Английският по същия
начин. За училище да не коментирам.
Притисната от времето – януари месец
11-ти клас – изпаднах в паника. Тогава мислех да уча някаква архитектура, която
ме привличаше със съчетанието на изкуство и точна наука. Но усещах, че това не
е това. Липсваше ми нещо…
Липсваше ми онова „нещо повече“. Онова,
което не можеш да опишеш, не можеш да пипнеш, но го усещаш, привлича те, тегли
те към себе си. Или поне така си мислех тогава. Сега мога да кажа, че това,
което ми е липсвало, съм била аз. Аз с моите истински интереси и мечти.
Чувайки идеята за обмена за първи
път, интуицията ми… подивя. Започнаха едни картини, едни представи, едно чудо…
Едно прекрасно вдъхновение от тази идея. Точно защото знаех, че съм доста
склонна да идеализирам (дори все още), изчаках. Осмислих. Обаче отказах да се
замислям какво ще бъде там. Исках да бъда изненадана. Исках моментите там да са
чисти, неподправени, незамъглени от никакви представи. Дори и надежди не си
позволих. Малко като кон с капаци, но устисках на инат.
Е, ако се бях замисляла повече
преди да замина, сигурно нямаше да го има този тотален крах още на първия ден,
когато реалността не само ми удари шамар, ами и ме срита по пищялите (винаги
съм го харесвала този израз!). Така де,
Швецията няма да я коментирам наново. Всичкото го има нейде тук из блога.
Едно от основните неща, които ме
човъркаха със значението си, бяха онези сладки „не знам“ моменти. Обяснението,
което си давам сега за тях, е, че се дължаха, първо, на това, че детински инатливо отказвах да слушам „препоръката“
за ограничаване на контакт с дома (кои са те, че да ми казват как да си живея
живота?!) и второ, че след толкова години „на педал“ и „с две дини под една
мишница“ попаднах в точно противоположната обстановка – силно „айляк“.
Ината няма какво да го
коментирам, но пък това с обстановката… Казах, че съм усещала, че заминаването
е било правилното решение, нали? Сега мога да ви отговоря защо. Имам тази идея,
че когато човек се занимава главно с неща, които зависят от него (учене,
танци), се свиква с контрола над случващото се. Аз и контрол… Хаха, дълга тема.
Та. Една от презумпциите на обмена беше да се „пусна по течението“. И защо? Защото
истинските неща не идват силом. Независимо колко се пънах, и мъчех, и търсех, и
чудех, и мислех, и ейй, няма. Не знаех какво искам.
Затова и отидох. И се „пуснах“. Пуснах
се… и се върнах. Уау, върнах се. Бях една такава невероятна смесица от
увереност и неувереност, хъс и отчаяние, и най-вече вдъхновение. Пред себе си
имах моята година. Която зависеше изцяло от мен, защото си бях у дома
най-накрая. Бях натрупала разнообразен опит и бях готова. Бях готова да
надграждам онова, което започнах в Швеция: да казвам по-често „да“ на новите
неща, за които имам хубаво чувство. Да съм още по-отворена, нахакана, доволна и
уверена.
И го направих. Не знам как е
изглеждало отстрани, но аз се чувствах и чувствам превъзходно. Новите хора,
които срещнах, няма как да разберат, че преди не съм била такава. Нещо, което ме притесняваше доскоро. Така се бях вкопчила в радостта си от тази нова Калина, че…
копнеех и останалите да забележат, да оценят, да разберат. Опитах се да им го
натикам в главите, е, деликатно, естествено (о, този оксиморон), само че… те не
можеха. Абсолютно нормално! Отне ми време (и блъскане на главата в стени), но
осъзнах, че за в бъдеще хората няма да знаят пътя, който съм извървяла, и че
важното е не те да знаят, а аз. Защото когато аз наистина го знам, не е нужно
да го (по)казвам.
„Старите“ приятели го видяха.
Доколкото бяха тук, хаха. Затова и в трудните моменти те се превърнаха в моите
спасителни островчета. Не мога да ви опиша колко ценно е това да имам хора,
които знаят и дори са минали с мен по пътя. Колко леко и естествено си идва
всичко в отношенията. Това не значи, че не си струва да изграждам нови връзки,
напротив. Точно това научих и с радост надграждам – колкото повече хора
опознаваш, толкова повече опознаваш и себе си. И хубавото, и лошото. А току
виж, някои от тези „нови“ след време се превърнат и те в „стари“ (…как се сещам
за поредната тема по история с това „нови“/„стари“, промит мозък!). Вярно,
бидейки пусната в нова среда и със сравнително малко реален социален опит, бях като дете в магазин за бонбони (ъъ, да, хората са… бонбони?!). Искам да
опитам всичките, как иначе ще знам дали ми харесва или не?!
В отговор на тази поредна проява
на детинство се появи и друго. Онзи неистов порив да контролирам всичко,
след като се върна, ми изигра лоша игра. Така отчаяно се нуждаех от една
година… една година почивка (да, контрол = почивка, не питайте). Да осмисля
случилото се, спокойно да реша какво, как и защо… Да, ама не. На кратко: не се „ре-адаптирах“,
а се адаптирах наново към всичко, защото всичко беше ново. Отново. Ох, в
момента дори изтръпвам, сещайки се. Да, имах опит в това да "градя живот"
от нулата, но, о, колко е трудно всичко да е ново. Отново.
По време на тази първоначална
адаптация, гледах да държа едно сравнително неутрално положение. Ха, като се
замисля, хич не беше неутрално отпървом. Аз съм човек, който в началото винаги е
страшно вдъхновен и вижда всичко през розови очила. Знаех, че идеализирах голяма част от
нещата, но пък… какво губех? Е, моментът на разочарование
щеше да е (и беше) леко гаден, но пък, току виж, някой от тези идеали бъде оправдан?
Все пак, колкото по-високо слагаш летвата, толкова по-високо скачаш.
А, неутрално, да, защото не
бързах да отсъждам (негативните неща) без да съм натрупала достатъчно
информация. Както и да се уверя и в обратното – че съм дала достатъчно. Да не
казвам, че като цяло ми е гадно да отсъждам и заклеймявам неща като „лоши“, „гадни“ и
т.н. Имам навика да прекалявам с нещата, да правя повече от необходимото. Затова
и съм толкова "бавна", обстоятелствена, задълбочена. Перфекционизъм му се вика май. Искам и изисквам много, защото мисля, че го заслужавам (а го заслужавам
именно с този дълъг мъчителен процес). И да ви кажа, получавам го. Не винаги
откъдето очаквам или искам, но винаги според нуждите ми.
Следващата логична стъпка коя е?
Измъкването от тази среда. Заемането на позиция – близки, бъдеще, мечти. Докато
осъзная, че е дошло времето да избирам наляво или надясно,
напред или назад, преживях няколко падения. Хаха, падения. Не, не точно. Просто
се усетих… пасивен играч в собствения ми живот, защото продължавах да се
опитвам да се напасна в различните обстановки, макар времето за това вече да бе
минало. И това беше гадно. За мое учудване този етап приключи края на март месец.
Приключи със седмицата, в която най-накрая останах сама със себе си… за да
работя върху себе си.
Ето ме и мен. Пускайки контрола,
сблъсквайки се с толкова много нови неща, в момента аз знам до мозъка на костите си
какво и къде искам да уча. Знам кое е моето призвание. Учудвам се колко силно
ми се отрази това: както в личен, така и в по-общ план… Отново, нямам си и
на идея как изглежда отстрани, но, честно казано, изобщо не ме интересува. И защо?
Защото аз знам.
П.П. Накрая се оказва, че онова „нещо
повече“ е било вътре в мен през цялото време, представяте ли си?
